Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.10.2011 13:03 - Ти от нищото ми се случи
Автор: benefit Категория: Тя и той   
Прочетен: 1191 Коментари: 0 Гласове:
4



 Сърцата им щяха да се пръснат... Страстта, възбудата и греха ги бяха оковали безвъзвратно. Той целуваше ли, целуваше, навсякъде, да няма място по тялото ѝ недокоснато от устните му, стискаше я в прегръдката си от страх, че всеки момент ще му я вземат. Така я държеше... никога не искаше да я пуска.

    – Не... не... не... - едвам шептеше в ухото му тя, в кратките мигове,  в които устните му не бяха върху нейните...

    – Ще спра... – целувка - ... – когато - ... - още една - ... - успея да - ... - и още - ... - те накарам да шептиш "ДА" в ухото ми!

  Тя успя някак да отключи ръцете си от прегръдката му, хвана главата му, погали го и втренчи големите си очи в неговите - едни такива топли, лешникови, влюбени, забравили реалността, а нейните по-тъмни, като кафе, безкрайно тъжни и щастливи едновременно.  Прочете  погледа ѝ, а не искаше, отпусна се на леглото до нея, зарови пръсти в меката ѝ пепеляво руса коса, заигра се тъжно и въздъхна по-отчаян от всякога преди:

   – Аз те обичам, момиче... обичам те, чуваш ли, чуваш ли, чуваш ли... не искам да мисля за нея, за него, за другите... ти от нищото ми се случи, разболя ме и си ми единственият лек...

  От всичките думи тя чу само "Аз те обичам... " - За тях си мечтаеше от години, представяше си ги, измисляше си чувството, което щеше да я завладее, когато някой ѝ признае любовта си, рисуваше си сцените, даже понякога ги репетираше сама, а пък понякога не вярваше, че такъв момент ще дойде...

  – Ти какво?

  – Обичам те...

  Млъкнаха и двамата, тежеше им тишината, но никой не смееше да я притесни, да я прекрати... да я убие.

  - Трябва да се връщаме, много време ни няма, ще се усъмнят. - едва успя да скалъпи тя с треперещ глас, докато в главата ѝ още кънтеше  неговото " Обичам те! ".

  - Не ме интересува, знаеш ли, ама изобщо... даже сега ще им кажа, на всичките ще изкрещя, защото... защото не сме деца, не искам да се крия, не искам, когато съм с теб постоянно да дебна, да не би някой да забележи, да не би някой да разбере...

  - Ама ти луд ли си?! Обичаш ме, казваш и откога така... обичаш... ти знаеш ли какво е да обичаш?! Иска ти се вероятно. Ти... ти обичаш начина, по който се чувстваш, когато си с мен, тялото ми обичаш и всичко, което ти дава, устните ми обичаш, начина, по който те целуват и как те докосват ръцете ми също обичаш. Обичаш ме на части, цяла не... не ме познаваш цяла!

  – Познавам те! Знам как потреперваш, когато те докосна, уж неволно, по гърба, знам за малката трапчинка над лявото крайче на устната ти, която се появява много рядко, когато си наистина тъжна, но все пак се радваш за нечие чуждо щастие, знам за...

 

– Мълчи... вероятно познаваш тялото ми по-добре от мен самата, отвътре не ме познаваш. Не знаеш за сърцето ми, онова строшеното на прах, непоправимо, необратимо, неспособно да обича вече, от страх... ужасява го тази дума... не вярвам в имането ти, любов.

  Примирена беше, докато му говореше... не стана като на монорепетициите, които разиграваше. Стена се издигна между тях с тези думи – нейната стена иззидана от разочарования, предишни болки и лъжи, страх от нови, страх от неизвестното... страх от нея самата.

  - Няма да ти обяснявам, че съм различен и по-добър, няма да те връзвам със срокове и ултиматуми, няма да те моля... просто търпеливо ще те обичам - той звучеше неочаквано уверен - няма да ти обещая вечност, няма да те лъжа със "Завинаги", аз не знам да ли ще имам утре, но за всяко едно утре, което ми е писано да преживея, знам, че ще е по-красиво, ако започва с теб, с аромата ти, с допира, с усмивката, с твоето "Добро утро!" и смело мечтая за твоето "Обичам те" за лека нощ... така няма да ме интересува следващото утре, защото ще съм имал най-щастливото  днес...

  – Колко си заслепен и влюбен...

  - Умея да различа "Влюбен съм в теб!" и "Обичам те!" и ... - телефоните им зазвъняха едновременно.

  – „Без звук”, натисни  „без звук”! Ало ... не ... в стаята... сама, ами, с кого да съм... гримът ми нещо се развали... не, няма нужда, благодаря... не съм го виждала и него... да, да, слизам след минутка. – Тя затвори – Виждаш ли, на косъм се изплъзнахме и този път... крайно време е да спрем!

  - Да спрем? Аз ти казвам, че те обичам, а ти ми казваш да спрем... да спрем... Да ме беше спряла овреме, късно е вече – той се обличаше, докато ѝ говореше.

   Имаше някаква странна нотка в гласа, тя я усети, но не можа да я разгадае, затова просто я игнорира.

  - Отивай при тях! – прошепна едва.

  Самоувереността ѝ и гордостта ѝ я напускаха, но тя съумя да ги запази до този момент, в който той затвори вратата отвън.  После заплака. С глас. Толкова болка имаше там, толкова неизказана мъка, плачът ѝ можеше да разплаче всеки, тъгата ѝ можеше да докосне душите на хората, да ги завладее, дори да не я познават.  Мечтата ѝ се сбъдна, затова плачеше... нали от сбъднати мечти най трябва да се пазим! Такава любов искаше... не може да я опише с думи, тя е просто една ТАКАВА – трудна, луда, със сълзи, с усмивки, музикална, задължително нежна, понякога арогантна, цветна и бяла, светеща, сладка до горчивост, глезена, специална, красива, горда, смирена понякога, неочаквана, необратима, танцуваща, наперена, уникална... тя – такавата любов  - не свършва със смъртта, по-силна е от нея, тя (любовта) остава и отвъд...  И ето я пред  нея стои, гола и умолява за протегната ръка. Беше ли достатъчно силна, че още веднъж да преживее предишния ад, можеше ли да се опълчи на всички, можеше ли да разреши на себе си щастие, без чувство за вина?

  Слезе долу, отвори вратата и го видя. Стоеше до прозореца, държеше чаша вино в ръка, красив беше, ухаеше още на нея, не усещаше аромата, но беше сигурна, че е така. В този момент цялото небе беше нейно и земята, и тя, сякаш никой друг не ходеше по нея, само тя и той... какво обичане беше това – няма още измислена дума за него. Той също само нея виждаше, очите му бяха влажни и големи, пълни, не, препълнени, преливащи от любов и надежда. Срещнаха им се погледите, той се усмихна широко, тръгна към нея, вдигна я на ръце, а тя само прошепна в ухото му „ДА”.

  Втренчиха се в тях погледи, започнаха да шушукат хората, неразбиращи, втрещени от смелостта на тези двамата, завиждащи, злобеещи, добронамерени, лицемерни... всякакви имаше, но и двамата не ги виждаха, тогава те само се обичаха, даже от въздух нямаха нужда, един от друг дишаха, изпълниха световете си и усмихнаха душите си. Никой не им каза и дума, оставиха ги сами цяла нощ, и цял ден, и така следващите няколко дни... не можеха да се наситят един на друг, не можеха да се нарадват, не можеха да повярват на щастието...




Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: benefit
Категория: Поезия
Прочетен: 86011
Постинги: 117
Коментари: 76
Гласове: 211
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930